Neverland

Няма нищо по-нормално от това да се родиш и обкръжението да ти да определи в какво ще вярваш, какви ценности ще носиш, какво ще търсиш и целиш в живота. Има стотици религии, вярвания, култове и няма нищо по нормално от това едно да от тях да бъде това, което ти ще следваш. Няма значение дали ще следиш всекидневно хороскопа си и хората за теб ще се представят чрез зодиите си, или денят ти ще започва с упражнения за дишане и няма да консумираш месо, или ще завършваш деня си с молитва за благодарност към един или друг бог. Винаги трябва да има нещо, което да те води.

Аз съм християнка, кръстена съм… и до тук свършва моята религиозна биография, ако мога да я нарека така. Чела съм детска библия с картинки, гледала съм предавания на религиозна тематика по Дискавъри, но нищо повече. Празнувам празници които са… религиозни, но всички ние знаем, че корените им са езически…

Как можем да кажем, че сме християни след като имаме бегли впечатления от християнският морал, не знаем нищо за религията… А и от къде бихме могли да знаем за нея след като родителите ни са израснали в комунистическа България, а ние израснахме в хаоса на демокрацията. Къде е мястото на религията без значение коя точно е тя? В какво вярваме, кое ни поставя границата между добро и зло, кое ни дава напътствия за това как да живеем… Зададох си тези въпроси и дълго не можех да им отговоря. В един момент се изненадах, че знам кое е добро и кое зло, а в следващият се запитах от къде го знам и дали моите представи за него са правилни, дали са като на останалите? Кой е калъпът, който ни е оформил като хора с еднакво мислене, с еднакви възгледи за живота?  Калъпът го няма. И това не е свобода, това не е индивидуалност, това е хаос. Всеки се нуждае от пример, стереотип, база за сравнени. А ние, моето поколение, го нямаме. Дори и по време на комунизма родителите ни са били възпитаване в определен морал, имали са ясна представа за добро и лошо, знаели са какво трябва да постигнат в този живот, кое е ценното. И тук не говорим за това колко правилни са били тези опорни точки, а факта, че ги е имало. Днес, ние нямаме опорни точки, а само паянтови заместители, толкова качествени колкото е храната ни, дрехите, китайските стоки в които сме потънали и живота ни като цяло.

В ценностната ни система се гонят несигурни представи за Господ,  образи от филми и книги, уроците на улицата и също толкова обърканите съвети на родителите ни. Този микс е различен във всяка глава и как хора толкова различни в същността си могат да работят заедно и да успяват като общество. Не могат.

Чувствам се като на пазар. След двадесет години разбирам, че ми трябва религия, вярване, култ начин на живот. Защото моите родители, моите приятели, моето общество нямат такива.А по света има толкова много. Може би ще ми трябват още двадесет години за да ги проуча, опозная, избера своето. И тогава дано да ми остане време да живея намерила опорна точка, път и цел.

Египтяните свалят президента си, либийците организират „Ден на гнева”, гърците затварят границите, украинките скандират голи от кръста нагоре, турците въстават срещу сюжет на… сериал. Всички тези хора не се страхуват да излязат на улицата и да изразят мнението си. В България създаваме …фейсбук група и забравяме за нея в момента, в който”приемем поканата” и видим за какво става въпрос.  След това отваряме фермата и сеем.  Когато седнем на маса между темата за обяда, времето и покачилата се цена не нещо говорим пак за сеенето и колко го мразим и все пак го правим. И нито дума за египтяните, либийците, гърците, украинците и турците… А дори и не помисляме, че и ние може да последваме примера им. Не само ние имаме проблеми. Но колко по лесно е да хленчиш и да чаках отколкото да излезеш от кафенето.

Незнайно защо, в съзнанието ми се е загнездил един романтичен образ на студента. Вероятно като по-малка съм попаднала на някой филм разказваш за Втората световна или инвазията на комунизма, където групи от млади хора организират събрания, изписват слогани, скандират и дори се бият с органите на властта. Сегашният „цвят” на младото поколение мисли как да си набави допълнителни доходи, как ще си плати телефона и в коя дискотека има студентско намаление. Политиката е нещо което рядко го вълнува- тя е мътна, дори гнусна и най-важното безнадеждна. Реалността се простира до края на квартирата и съседната маса в заведението. След това изчезва и се появява далече в хоризонта-мътно розова, обхващаща силуета на някой западен мегаполис.

А „улицата” е единствено и само място, по което се придвижващ … колко просто и ясно. А и тя не е подходяща за нищо друго, дори и за самото ходене.

Не че нямаме мнение за това… или онова. Напротив. Но защо никой не разбира, че е така?

И все пак колко е хубаво да си овца…

Харесвам да се ровя в разни форуми. В рамките на нормалното естествено. Обичам това, че мога да контактувам с непознати хора и да изразявам мнението си най- вече. Причината да пиша в момента е свързана с това, че някои хора явно друго… не правят. Все повече се убеждавам, че хиляди хора се занимават само с това да разискват  в он лайн пространството теми, кои смислени, кои напълно абсурдни.

Какво значение има защо и как е надебеляла Кристина Агилера и дали това и отива или не. От такава важност ли е в повече ли е моливът за устни на Глория и колко точно „фотошоп” е необходим на Галена… Що за футболист е Бребатов и какво точно вид говедо са политиците ни… За едно съм категорична-българите имат мнения по всички тези въпроси и го изразява гласно в общият случай с надпис отгоре „гост”…

И сме били зле и сме били бедни, и сме били без работа…. Някак си не вижда как това ще се оправи докато се губят часове всекидневно в разискване на теми от рода на посочените вече. Докато всеки не започне да си гледа своята работа без да разисква как я върши някой друг или колко е…дебел, няма как нещо да се промени.

Винаги съм твърдяла, че книгите за безценни, че спасяват от сивото ежедневие, че ни помагат да изживеем неща които никога не биха ни се случили-банално, но факт.

Вярно е-обичам да чета. Вярно е че понякога това ми създава проблеми. И не говоря само за онези тийнейджърските проблеми. Снощи ми хрумна следната мисъл-Дали книгите не ни карат да искаме от живота нещо, което той никога не би могъл да ни предложи?

Да се самозаблуждаваш до един момент е полезно, но като всичко друго и то трябва да си има граница. Кое ако не книгата има онази чудна способност да те откъсне от реалността и да ти създаде впечатление за това или онова човешко чувство, за ситуациите в живота, за отношенията между хората, между хората и света… Да вземем любовта-вечната тема- нима образът и не е създаден именно в книгите. Смея да твърдя, че повечето хора знаят за нея като явление, не като чувство именно от тях. Нима не я срещаме още на тригодишна възраст слушайки за Пепеляшка. И тогава започва едно надграждане на един сладникав и брокатен образ. След 10 години започваме да се оглеждаме за него в реалният свят. И разбира се не го откриваме, и разбира се тогава идва разочарованието- от сивият и скучен свят, разочарованието, че такова животно като„принц на бял кон” няма. Но всъщност той никога не е съществувал. Защо тогава търсим неща които не съществуват реално. Или защо обличаме безхаберният Гошо  в кралски одежди. Всички онези момичета във форумите са влюбени в българското явление Дейвид Бекъма на нащо село облечен в кралски дрехи. И разбира се те също са разочаровани от своя принц. Макар и отдавна и тези момичета са чели книжки и несъзнателно търсят тяхната реализация в своя иначе толкова поп-фолкализиран живот.

Това се случва на всеки-да търси илюзии в реалният живот и да тъжи когато не ги намира. И това се случва, да бъде намерена илюзията, но не всеки ден и не на всеки.

Самите книги правят живота по-сив, както когато от дълга разходка в слънчев ден влезем в тъмна стая- разбира се, че ще я виждаме тъмна като гроб. Но не можем без слънчевата светлина, мисля че не можем да живеем и без да създаваме илюзии.