Neverland

Матурата по БЕЛ тази година предизвика доста вълнения – и то предимно отрицателни! Основна причина за това е откъса, който трябваше да се коментира. Специално за мен и моите съученици  „Разни хора, разни идеали” на Алеко Константинов беше напълно неочаквано произведение. Аз лично бях почти убедена, че няма да се падне произведение на Йовков, тъй като се е падало в последните две матури – миналата година и поправителната сесия от септември. Но очаквах Елин Пелин или някой от класиците – Вазов, Ботев…

Кой дори и за момент се е замислил, че може да се падне Алеко Константинов, и то не „Бай Ганьо“, а фейлетон… Него пък кой го е чел? (Аз съм, но ей така, помежду другото и то точно другите три, а не този, който се падна – голям късмет, а?).

Не искам да умаловажавам творчеството на Алеко Константинов,  но нека да бъдем честни – от него се знае само „Бай Ганьо“. Това важи за огромна част от българските ученици.

Не знам каква е била целта на съставителите на матурата, не знам и какви са били другите варианти, но лично избора на  „Разни хора, разни идеали” изненада и мен, и всички останали. Не мога да си обясня попадането на тази тема в матура при положение, че дори не се изучава задълбочено, а в нашият случай, в нашето училище… Често казано дори не е разисквано.

Може би това е била и целта, уловката – да се затрудним и да изплуват „тези които наистина са учили”.

Може би трябваше да напиша този материал преди часове, когато бях дълбоко развълнувана от случващото се, но тогава може би щеше да се получи една поредица от *** ** ****…

Наистина се случи неочакваното. Съдбата за пореден път доказа, че винаги, колкото и варианти да са обмисляни, се случва непредвиденото…

Всъщност трябва да се признаят и някои положителни страни на откъса – беше изключително актуален и можеше лесно да се размишлява, стига да го разбереш. Може би това е била причината да го изберат – за да помислим! А някои хора се справят трудно с това…. Според мен точно това е била уловката – да не можеш да си подготвен и да импровизираш. А който го може – го може. Аз лично не мога да преценя за себе си, но се надявам, че този който ми проверява работата, няма да е много взискателен. Дано, дано!

Но тестовата част беше повече от приятна! Попадала съм на далеч по-сложни примерни тестове. Аз лично не и обърнах достатъчно внимание, афектирана от темата на откъса, по който трябваше да пиша, но когато си сверих отговорите открих, че съм се справила доста добре (поне според мен).

Може би странната тема е възмездие за теста. Е, може би някои не мислят така, но реално теста беше доста елементарен.

Като цяло за мен матурата по БЕЛ мина добре – сносен тест, тема по която може да си фантазираш и квестори, които бяха… ”хараби”. Впрочем в моята зала падна голям смях…. Но това е поверително, хаха…

Остава въпросът – ние ли бяхме неподготвени или това беше удар под кръста? Заслужихме ли си го или някой си направи лоша шега с нас? Защо пък все си мисля, че трябва да се отнасят загрижено и с внимание към нас, стараейки се да ни е лесно. А може би е точно обратното – постарали са се да ни нагадят. Или поне ние видяхме това, в първият момент, по време на изпита.

Сега когато стоя тук и пиша все повече се убеждавам, че темата на откъса беше изключително благодатна. Проблемът е, че не го открих там на място, а паникьосана се мъчех да направя нещо стойностно. Да, няма да имаме втори шанс и нашата матура беше такава – изненадваща и развихряща страстите.

Важното е че всичко свърши….е почти, но за втората, поне аз, ще съм по-спокойна.

Надявам се, че няма да има подобни изненади!
 

RE: Матура БЕЛ 2009

Компютърните връзки – всеки е имал поне една такава. Всеки! И в това няма нищо лошо. Няма нищо лошо в това да си набавиш „емоция от разстояние”, която можеш просто да отрежеш блокирайки, изключвайки или даже дърпайки шалтера.

Интернет дава възможност да търсиш и да намираш. Това е най-важната му функция. А сега когато всички имат достъп до интернет би трябвало да няма нищо по лесно от това да намериш ”точният човек”. Не малко са връзките, които започват по този начин – в нета.

За мен това е един вид компютърна игра – влизаш във „филма” забавляваш се, всичко е истинско, вълнуващо… Когато излезеш всичко е просто…игра. Но съвсем възможно е да потънеш повече, отколкото трябва. Тук си има известна доза риск – даже голяма доза риск. Винаги е възможно да се заблудиш, че нещата са по-истински, отколкото са. Е, понякога наистина любовта и чувствата са истински,  но… само понякога

Преди време гледах един филм – съвременна история за Пепеляшка. Между нещастното, но хубаво момиче, което обаче никой не забелязва, и красавеца на випуска пламва прекрасна ”по американски” любовна история. И всичко това се случва къде – в интернет! Ах, приказка! Най-накрая се запознават и след редовните перипетии изживяват пълноценна връзка. Какво по-хубаво? Е, да но както повечето филмови сюжети този не винаги се изиграва в реалността. Хубавото момче рядко е толкова хубаво „отвътре”, а хубавите момичета …. са си хубави момичета. А хубавото момче дори и наистина да е „свястно” рядко се хваща със „сдухачката” на даскалото (всъщност момичето във филма си беше доста симпатично, но то винаги е така – хубава, но незнайно защо е… супер непопулярна. Американци – какво да ги правиш?!)

Трябва да се внимава – както с интернет връзките, така и с всичко свързано с тази адска машина компютъра.

Хората заменят прекалено много от „събитията” в този свят с бледи интернет копия: заменят контакта с хората , разговора, приятелството, любовта, лишавайки се от истинските.

Или не съм права… възможно ли е интернет копията да са толкова пълноценни колкото и истинските. Не мисля! Тъкмо това е проблемът на всички контакти, свързани с компютъра – липсват погледът, жестът,тонът…  Забравяме да контактуваме, докато пръстите ни сами изписват символите на емотиконите.

Изводът е едни: възможно е интернет да допълва -  да доставя повече възможност за контакт, но не и да замества напълно.

Тогава защо всички ние НЕ сме успели да намерим „човека” по този начин? На теб случилите се? На мен- не. При положение, че той, моя човек, стои тук, на същото място, в интернет. Някъде там, толкова близо, зад монитора на своя компютър. Тогава защо не се познаваме?  Нима всесилният интернет все още не е завзел напълно тази роля, на сватовник. Може би е точно така. Все още любовта трябва да се случва по нормалният начин. С погледа, с жеста, с докосването…

Тези връзки са забавни за момиченца и момченца, които си нямат друга работа. Обяснението в любов може да бъде повече от забавно – както да го изказваш, така и да го чуваш. Важното е да не се взема прекалено на сериозно. Тогава нещата стават… гадни…

С гордост мога да заявя че преминах „успешно” през два кандидатстудентски изпита- в Икономически университет – Варна и Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“. Кандидатствах с български език и литература – колкото и да е странно като се има предвид колко съм зле с правописа. Всъщност решение да се готвя за такъв изпит дойде много трудно и много бавно… Е, то при мен всичко се случва в последният момент и по най-неочаквания начин.

Разбира се, и двата изпита преминаха с изключително много емоции от всякакъв характер -и добри, и лоши…

Като за начало първият ми изпит беше във Велико Търново на 11 април, а вторият на 12 – забавно, доста забавно „препускане” през България! Добре, че поне не бяха в един и същи ден.

И така – Велико Търново – странен град – без светофари, а шофьорите спират дори и да няма пешеходна пътека. Имам чувството, че града е адски разпръснат, но иначе е много приятно и красиво. Останах с добри впечатления.

За по-голямо удобство прекарахме деня преди изпита във хотел, а на сутринта, изпила 2 кафета, се явих на изпита. Бях разпределена в едно от средните училища. Обстановката беше приятна – обикновена ученическа стая, приятни квестори (особено квесторът, който ми се струва не беше много по възрастен от „кандидат-студентите”). Изпита беше далеч по-лесен отколкото очаквах. За мое най-голямо съжаление не се бях готвила за някои от нещата, а други на които бях наблегнала просто ги нямаше. Какво да се прави…

Най-горда съм от факта, че успях да изпиша почти 3 страници есе – нещо което никога не ми се беше случвало. Излязох предпоследна а след 10 дневно чакане си получих и не дотам задоволителната оценка от 5, 13. Колкото-толкова! Без частни уроци и едномесечна подготовка и това е добре.

Тепърва започваше екшъна – трябваше да се прибера в Провадия, за да бъда водещ на концерт на Тони Димитрова. Бях обещала, че ще успея да пристигна и трябваше да си удържа на думата. Естествено успях с малко перипетии – изморена и гладна бях там. Получих си сценария, сресах косата, а Тони Димитрова заяви, че съм прекалено бледа и лично ме мацна с малко руж. В следващите 2 часа намръзвах ужасно докато се въртях около сцената, но беше забавно. След концерта получих от певицата картичка и искрено пожелание за успех на изпита следващият ден.

Варна – познатият град с многото коли и многото хора. Бях ужасно изненадана от опашката пред ВИНС-а. 5 минути след като си бях казала „чао” с мама все още бях на метър от нея.

Бях разпределена в най-голямата зала – при нас се изтегли и плика със самият изпит, което си беше вълнуващо… Чакахме доста докато всеки си получи плика. Изпита беше повече от лесен и този път не излязох предпоследна. Въпреки това с малко разочарование след 3 дни си получих оценката от 5,75.

И въпреки „не идеалните” резултат (за една перфекционистка) мисля, че няма да ми се наложи да ходя повече на изпити. Което е малко жалко – няма да изживея отново приятните моменти.

Изводи: (въпреки че на мен няма да ми се наложи да ги изпробвам отново)

1. По-добре е да си намериш залата или поне сградата от предишният ден и ако не си го направил да не се държиш като заблудена овца – голяма част от другите са също толкова заблудени, така че по-добре да се държиш на положение.
   
2. Не е нужно да се снабдяваш с литър вода и два шоколада (както бяха направили доста от моята стая). Не си отишъл на пикник! Всеки може да издържи четири часа без да плюска, а е доста досадно някой до теб да се жабурка през 4 минути.
   
3. Специално във ВИНС-а е напълно възможно да се препише и дори да си подсказваш с приятел. Важното е само да сте се записали един след друг за да попаднете в една зала. От там нататък може да се сяда където си искаш и… всичко се вижда, а методите за подсказване са толкова много!
4. Не излизай дори да останеш сам в стаята – всеки си прави сметката за себе си. Никой няма да те набие дори ако стоиш последен цял час. Тук аз направих грешка – изнизах се предпоследна и след това по целия път си блъсках главата за дето забравих да маркирам две грешки.

Е какво да се прави. Моят тур „ала изпити” приключи и то успешно. Малко набързо и стресиращо, но все пак ползотворно.

Не съм мързелива и не ме е страх. Може би мъничко съм уморена, но със сигурност не ми харесва това, което се случва около мен-много шум (вероятно) за нищо! А най- досадно е онова парадно мото-“Животът започва сега!“.

Завършвам гимназия след няколко месеца- ах,  колко хубаво! Да, ама не е така.

Очакват ме изпити и „онова” събитие наречено абитуриентски бал. Не се вълнувам, ама ни най-малко. Не, нямам намерение да правя бойкот, а просто да се забавлявам.

И все пак толкова шум за нищо… А след това!?

Започва уморителното и досадно ходене от град на град и от изпит на изпит. Някои ще кажат, че си струва. Че така осигуряваш бъдещето си. Че е необходимо усилие, за да знаеш, че ще живееш добре един ден. Така ли е наистина? В главата ми се върти само една мисъл-„Живота изтича докато си правим планове за това как да го живеем”.

Алтернативата е да зарежеш  всичко и да се …юрнеш по „живота”, както го наричат. И това е глупаво към този момент. Човек не трябва да е безотговорен към своето утре. Но защо „днес” трябва да е толкова трудно. Знам, че от днес и в продължение на години  ще преследвам мечти както  и няма да ми е лесно. Защо трябва да е толкова трудно да живееш добре и щастливо. Защо трябва да го постигаме след толкова много усилия, а понякога така и да не успяваме. Кой е виновен?- държавата, обществото или искаме от този живот прекалено много. Или някой ни е втълпил, че трябва да сме такива и ..онакива, да имаме това и… онова, за да сме щастливи. Страх ме е да не се окаже, че съм гонила години на ред нещо, което не си струва…

Живеем учейки години наред, живеем работейки почти до живот и отново пари, пари, пари…Не ми харесва този свят и правилата му. И все пак всеки избира и решава за себе си.

Изводът за мен е един: трябва да се радваме на малките нещо, които ни се случват днес и да внимаваме за какво мечтаем.

Последните няколко дни са изключително емоционални за мен. Идват Коледа и Нова година, които разбира се носят много положителни емоции. За жалост обаче отрицателните мисли също не са малко.

От известно време като трън в очите ми е „нелепата и жестока българска реалност”. За жалост пред очите му попадат все повече и повече дакозателства за несправедливост.

<Част от дейността на младежки общински съвет, на който съм член, е да провежда коледни тържества в детските градини и училища от общината. Играем пиеси за тях, а Дядо Коледа и Снежанка им раздават подаръци. На 19 декември тази година също посетихме доста детски градини.Изключително забавно!

Днес 20 декември проведохме и благотворително представление за децата със специфични потребности от града. Надявам се и вярвам, че сме ги зарадвали. Имаше много усмивки. Друг е въпроса, че на няколко пъти почти не се разплаках, особено когато едно дете с двигателни проблеми падна точно пред Дядо Коледа….И въпреки това те бяха щастливи!

В края на представлението със тежест във сърцето направих следната констатация:

В доста от детските градини които посетихме имаше значително присъствие на деца от ромски произход. Доста от тях бяха облечени с хубави нови дрехи. По-важно е друго? подаръците. Скъпи и големи-детски преносими компютри, говорещи кукли, огромни колички с дистанционно и много други скъпи и луксозни подаръци. По случайност на някои опаковки имаше и цена- 30 -40 лева, а това не бяха най-скъпо изглеждащите пакети!

Дори имаше 2-3 подаръка, които представляваха огромни пазарски чанти с по няколко различни подаръка! А българските роми нямали пари!

А днес при децата със специфични потребности-какви подаръци получиха децата?

Малки и вероятно евтини! При спомена за подаръците от предишният ден бях потресена!

Безсмислено е да изказвам извод! Ясен е! Несправедливост и пак несправедливост!

Нямам нищо против ромите за работят в чужбина и радват децата си със луксозни подаръци. Но онези деца без късмет в този живот! Те заслужват ли това? Ясно е, че парите на родителите им отиват за лечение. Всичките им пари! Не трябва да е така. Не трябва тези родители да изнемогват и да не могат поне веднъж в годината да зарадват децата си с нещо по различно от книжка за 2 лева и моливи или количка от „Всичко по 1 лев”.

Цинично е!

Понякога се отчайвам напълно от света, в който живея. Боли ме, че  съм  се родила днес в тази държава. Но все още нищо не мога да променя!

Що за държава е тази, в която те пребиват до смърт на връх студентският празник. Едно умно, успяващо момче! С какво е заслужило тази съдба! То нямаше ли право да живее, да върви напред. С какво беше прегрешило, за да го застигне такава… цинична смърт!

Всъщност това не се е случило само с него. Има хиляда случаи, в които една подобна нелепа смърт застига млад човек, който тепърва ще живее. Страшно е да знаеш, че имаш право на живот и че някой всеки миг може да ти отнеме това право. Внезапно там на улицата и в миг …просто да те няма.

И що за ….нямам думи….е този които може да стори това. Дали му е донесло удоволствие. Нима това е било най- зобaвното, което можел да направи след пиянската вечер? Ща за майка е отгледала това момче? Що за държава е възпитала този млад човек?

Страшно е да знаеш, че живееш сред такива хора!